Пред урната
Апатия с избори
На никому вече не е безизвестно, че за последните 2 години отиваме за 5-ти пореден път на избори. Пред урната, не защото ще бъде бързо и лесно, както бяха предишните 2 вота, а защото ще бъде бавно, трудно и мъчително. Така, както беше през последните 30 години, защото хартиеният бюлетин е отново в играта.
Пред урната няма да има разсъждения за това, че отново ви измамиха, че отново показаха образоваността на българина колко е „ценена“, а ще бъде теме за политическата безизходица, в която се намира обществото.
Политическа безизходица може да се разглежда под формата на обществена безизходица, но и на държавна безизходица. Тук играта с думи става очевидна. Казвам очевидна, защото много пъти оставам изненадан от проведени разговори с различни хора. Отговорността за случващото се е наша, защото държавата е огледало на нас самите. Гледайки обществените процеси, много лесно се вижда кризата на ценностите. Разделението, което виждаме вътре в държавата може да бъде наблюдавано по всеки един актуален проблем или тема. Когато дадена обществена група има сходни парадигми, тя става определяща за бъдещото развитие на държавата и обществото. Сходните парадигми на нашето общество какви са?
Допускайки химерата, че всеки един от нас, без значение от политическа, етническа или икономическа принадлежност, желае да живее в едни по-добри условия – икономически, социални и политически не показват желание за помирение. Точно в тези три направления може да видим ясно изразените различия между изповядваните ценности. Ще се опитам да ги разпределя в три обществени групи, които имат огромно влияние върху обществения живот.
Първата група и според мен най-голямата е тази на апатичните*. Корена на думата се крие в апатията, дума, която има чудовищни измерения в обществото. В годините свикнахме да бъдем безучастни към процесите, които се случват. От една страна защото масата изгуби вярата в държавата, но изгуби и вяра в себе си. Именно тази група, която представлява един голям процент от всички нам, оказва най-голямо влияние върху посоката на движение – дали да бъде напред, назад или буксуваща. Обръщам внимание на апатичните, защото те са навсякъде в нашето ежедневие – на улицата, в магазина, в рейса, в автобуса, във влака, по-телевизията, в болницата, в училище. Сигурен съм, че примерите са излишни, защото апатията е национална отличителна черта. Трудно бих могъл да обясня израза, че този, който подаде ръка на падналия, всъщност е велик.
Втората обществена група, която е много близка до възприятия и действия с групата на апатичните, бих условно я нарекъл „групата на схемаджиите“. Това е онази част от обществото, която също оказва не малко влияние върху движението на държавата. Разликата между апатичните и схемаджиите е малка, но съществена. Съществена, защото вторите са онези двигатели, които търсят вариантите да придобиват благини за сметка на първите и за сметка на държавата. Тяхната порода я намираме във всяка една обществена група – от най-бедните до най-богатите. От чистача на улицата до политика в Народното събрание.
При първите държавата успява да се намеси адекватно и да смаже всеки опит за надигане, а при вторите държавата застава на тяхна страна. Застава, защото представителите на „държавата“ знаят как да говорят на един „общ“ език – ако искаш да има за теб, трябва да има и за мен. Моделът на „познавам един човек“ работи отлично при тази група от обществото, защото този „човек“ играе схемата, която му е подадена. Те условно могат да бъдат апатични, защото ако са се пробвали да променят нещо по някакъв начин, то те са били натискани и превърнати в апатични последователи.
Третата обществена група е групата на несъгласните с апатията, със схемите, с навеждащите главата надолу. Преди 3 години имах възможността да ги видя и разпозная – онези, които бяха на протестите две последователни години. Профилът на „жълтопаветника“ беше млад, образован, чужд на схеми и неразбиращ апатичните. Тези, които имат ясна позиция, отстояват я и знаят къде искат да бъде държавата им. Тя е група, която влиза в остри разногласия с гореспоменатите две – вижданията и ценностите се разминават, но не бих могъл и да допусна, че всички трябва да си приличаме.
Във всяко едно модерно общество има разногласия, разминавания и различия, но не са малко примерите, когато и едни и другите си подават ръка за общото благо. Такива примери могат да бъдат посочени в близките нам съседи – Румъния, Турция, Сърбия и Гърция. Някога смятахме, че сме много напред пред румънците, но днес си задаваме въпроса – кога ще ги догоним?
Смятам, че голяма част от хората, които ще прочетат тези думи са хората, които спадат към третата група от обществото. Не заради другото, но защото първите предпочитат да прехвърлят вината върху ЕС, САЩ, Комунистите или съседа Гошо. Вторите нямат времето да се занимават с глупости, те също страдат от апатията, но по-съвсем различен начин. Третите се опитват да се отличават, да показват, че ги има. Една порода, все още незагубена, не изчезнала.
Идват избори, ще гласуваш ли? И като гласуваш какво ще промениш, как ще промениш, ще потърсиш ли после сметка, защо този или онзи е постъпил така с твоето доверие? Защото ако днес даваше заплатата си на някой да я изразходва вместо теб, аз съм сигурен, че щеше да му висиш на главата и да му държиш сметка. Защо не го правиш, когато някой харчи кредита ти от време и не подобрява социалните, икономическите, културните, образователните, медицинските и инфраструктурните условия в домът ти? Дом, защото ако България не съществува като държава, днес нямаше да си говорим на български и да четеш тези редове.