You are currently viewing Има ли България държавници?
photocredit: freepik .com

Има ли България държавници?

Време за четене: 3 минути

Въпросът за държавника ме измъчва през последните няколко седмици и това чудене се засили покрай поредните избори, които бяха организирани миналата неделя и които не произведоха нищо ново.

Какво животно всъщност е държавникът и среща ли се той в редовете на нашите политици? Отговорът на този въпрос най-точно може да бъде определен като дългосрочно липсващ елемент от схемата. Бързата справка в тълковният речник показва, че държавникът е човек, който се занимава с управлението и ръководенето на държавата. Тази титла се дава на избрани официални лица от всички сфери на обществото.  В търсенето на смисъла на държавника и на точното конфигуриране на неговото значение в държавния живот стигнах до следните определения:

„Политикът мисли за следващите избори,

държавникът – за следващите поколения”.[1]

„С партия се влиза във властта,

С партия не се управлява държава”[2]

Когато спрях и помислих именно върху първия цитат, референцията, която направих с българските политици беше меко казано отвратителна. Всъщност в България през последните 30 години липсват държавници, които искат да направят нещо за идните поколения. Държавникът би следвало да работи за поколения напред, да работи за благото на държавата по начин, който след 15 години да се вижда и усеща. В България държавникът липсва. Ние имаме политици, на които мисленето се определя по начин, който може да бъде облечен в следните думи: „Влиза във властта с идеята да промени нещо, да бъде радетелят за светло бъдеще на страната, дава гръмки обещания, че ще се бори срещу изграденият модел през последните 30 години. В деня, в който този човек получи или плати нужното народно доверие, той се превръща в неуспешният модел на политик през последните 30 години.“

Липсата на далновидно и държавническо мислене коства много на всички ни. Гласуваме за личности, които обществото припознава като спасители. Имаме бивша охрана на бай Тошо, научил похватите на простото говорене и използващ хитростта си умело. Лидер и ръководител на България през едно цяло десетилетие, в което десетилетие изгубихме 800 хил. българи и десетки млрд. лева. От другата страна имаме една сърдита лелка, която смята, че всеки ѝ е длъжник и за по-малко от 10 години успя да срине най-старата партия в България, приниживайки я  на колене пред останалите. Други „държавници“, на които звездите изгряха през последните 3 години показват завиден пример – лизачи на евроатлантическите ценности, готови до полуда да надават вой срещу мадър Раша, готови да приемат мечешка прегъртка и да пренебрегнат държавният интерес. Скобата, която отварям е следната – ние сме част от НАТО и ЕС и те са нашите съюзници,мястото на България е в ЕС и НАТО.  Toва по-никакъв начин не означава да изоставим интереса на държавата.

Нито един от тези 5-ма лидери, споменати по-горе, не гони интереса на ДЪРЖАВАТА. След лиричното отклонение не бих могъл да пропусна пионката на Москва, К. Копейкин, който превърна думата „Възраждане“ в нещо нарицателно за арогантен, лъжещ, продал се за копейки политик. Защитавайки чужди интереси, бих казал, че историята показва истиността на целите и интересите на неотдавнашни съюзници и „другари“. Ролята на балансьора в тази картина, борците за права и свобода на малцинствата, вкопчили се във властта през последните 30 години показват едно – далновидна партийна политика и позиция на партията, позволяваща да наклонява везните в нейна полза. Дори и тези не бих могъл да ги определя за държавници, защото партийният и личен интерес е за сметка на държавния и обществения.

Липсват ни държавници като Стефан Стамболов, Петко Каравелов, Александър Малинов, Цар Борис III, Атанас Буров, Иван Вазов и много други – личности, хора, ДЪРЖАВНИЦИ, които са били непримирими, обичани от едни и мразени от други, но уважавани заради любовта и работата към Родината и държавата. Държавникът е личност, която остава отражение върху държавния, политическия и обществения живот на страната. Ефектът от неговата работа се усеща от идните поколения, той работи, за да може внуците му да стъпват горди, свободни, образовани и научени в любов към Родината и държавата.


[1] Стара фраза, приписвана на американския педагог Джеймс Фриймън Кларк (1810-1888 г.).

[2] Лудвиг Ерхарт, Вицеканцлер (1957-63), автор на германското следвоенно икономическо чудо.