Не толкова интересна публикация

Време за четене: 4 минути

Винаги съм вярвал, че бъдещето на страната по един или друг начин ще бъде по-добро от сегашното. С навлизането в студентските години в мен се зароди интереса към случващото се в държавата, в това по какъв начин се развиваме, на къде сме се насочили, откъде идваме, накъде отиваме и какво може да очакваме. Имах възможността да пътувам в други страни и поради тази причина можех да правя паралел на това как е навън и как е вкъщи. Виждал съм и места, които не са се отличавали, но съм бил и на места, които са добре устроени и силно развити. Когато един човек пътува, той има възможността да обогати своя мироглед. Запознава се с различни култури и има база за сравнение. Всеки един от нас, когато е на път се запознава от части с историята и благоустройството на избраната дестинация. Когато имам възможността да правя сравнение, осъзнавам, че може и вкъщи да е така, но не е.

Вярата в доброто бъдеще на Родината беше захранвана и поддържана през годините с идеята, че ще бъда част от промяната и изграждането в по-доброто й бъдеще. В началото на 21та година на 21-то хилядолетие си задавам едничък въпрос – Заслужаваме ли „по-добро бъдеще“?

Преди да продължа, ще направя едно отклонение и ще насоча вниманието към дефиницията на „по-добро бъдеще“. Добре устроен живот за по-голямата част от населението, добри услуги към гражданите и посетителите на страната ни. Държава, в която се спазва закона, обществото е зряло и поддържа добър стандарт на живот.

През моето човешко развитие успях да разбера някои много важни неща. Едно от тях е Suum cuique[1]. Всеки от нас получава това, което дава. Винаги съм бил на мнение, че българинът е сравнително разумен и интелигентен. Някак си не съм допускал, че мерзостта, мазохизмът, безотговорността и други сродни негативни неща могат да бъдат срещнати в по-голямата част от обществото ни. Става въпрос за заболяване на нацията, за нейното притъпяване, омерзяване и изпадане в душевна криза. Не кризата на вярата в Бога, а криза, която прекланя главата и ограничава мирогледа.

Мислел съм, че мога да бъда част от изграждането на една химера. Химерата[2], за която говоря, се изразява в благоденствието на Родината. Уви! Знам, че не съм единствения, който се опитва по един или друг начин да бъде различен спрямо статуквото, но понякога чувството е, че съм капка в морето. Защо ли?

Нека да поговорим с примери.

Липсата на ценностна система в млади или възрастни може ясно да бъде разпозната на различни обществени места. В обществения транспорт, когато трябва да направя за пореден път забележка на някой да отстъпи място на възрастния господин, госпожа или бременна жена (без значение дали е отправена към 15,20,30,40 годишен човек). Ами пътите, когато пред очите се случва обир на човек и цял автобус/трамвай/тролей навежда глава или гледа през прозореца? Или може би, когато на улицата на някой му се развали колата и бутаме двамина, за да не стане задръстване, но в същия момент се чува „Къде си тръгнал с тоя таралясник?“ Всеки е попадал в такава ситуация и вярвам, че четящият в момента е бил от страната на помагащия. Примерите са за малките ежедневни неща, които съпътстват натоварения седмичен ден. Това ще кажеш, са бели кахъри. Не би трябвало да се впечатляваш. Може и да си прав.

Ненапразно в богатия български език преобладават изрази като „всеки сам да се спасява“, „каквото си направиш, никой не може да ти го направи“ и т.н. Ако тези изрази ги погледнем от ъгъл различен от единствено число и ги преобразим за множествено число, то ще придобием картината на обществото, в което живеем.

Разединението не прави силата.

Силата се съдържа в целокупността на народа. Нещо, което липсва. Когато говоря за целокупност, душевна криза и разединение, то е редно да посочим примери. Примерите, които могат да бъдат посочени са пред очите ни всеки ден през последните 20-30 години.

Мазохизмът на българското самосъзнание е извисен в непознати висини за средно интелигентен народ. Казвам мазохизъм, тъй като вярвам, че събитията, които се случват в Държавата, се случват, именно заради робската търпимост, която притежаваме. Заговорих за примери и смятам, че е редно да бъдат изброени само няколко. Нека да започна с един от най-силно изразените примери, а именно шкафчето пълно със злато, пари и пистолети. Независими лаборатории доказаха, че тези снимки са автентични[3]. Реакцията? Ограничена, отделна съпротива, която не успя да доведе до нещо различно. Нека да не спирам до тук и продължа с примерите, въздържайки се от коментари.

От сенките на мрака се появи Васил Божков[4] – фигура митична за обикновения гражданин, но видимо добре позната в политическите среди и не само.[5] Скандалите през 2020 г. започнаха с него. Следващото нещо, което разбуни духовете беше къщата в Барселона[6]. Споменавайки къща, какво се случи с „Апартаментгейт“?[7].

Може би класацията за отминалото десетилетие се държи от две събития, които нямат аналог в държава-членка на Европейския съюз. Първото е изтичането на личните данни от системата на НАП[8]. Засегнати – близо 5 млн. български граждани. Второто събитие източването на КТБ[9] – стойността на откраднатите пари – близо 3 млрд. лв.

За да не си кажеш, че е целенасочено срещу силните на деня, то нека се върнем още малко назад във времето и припомня фразата: „Дай да разваляме седянката“. Спомняте си ги, нали? Орешарски и Вълчев[10]. Целта на влизането в ЕС беше по-добър живот за всички ни. Първите години бяха уникални – ставаш член на съюз, но ти спират достъпа до програмите[11].

Мисля, че е излишно да продължавам с хилядите примери, които могат да бъдат изброени. Едно е факт. Народната памет е къса памет. Не помним или не искаме да помним. На Ганьо му е удобно да наведе главата и да търси малката далавера за него си.

Казаха ми, че негативното не се чете. Особено когато се пише от някой си задклавиатурен боец. Някак си не е интересно. Не би било и интересно, когато говориш за едно закърняло общество, което по всякакъв начин се заличава.